Поглезете ги със специалната селекциа на #zooplus, посветена на #ГарфилдФилмът тук: https://www.zooplus.bg/ , а може и да спечелите супер кинонаграда.🎁!
Почивни дни - забавления или приключения - какво избирате? А на най-мързеливият домашен котарак скоро ще му се наложи да напусне комфорта на дивана! #ГарфилдФилмът - от 24 май само в кината.
Беше 2001-а година, Югославия все още съществуваше в доста трансформиран вид. Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина вече бяха независими държави след мъчителни конфликти, но още не се бяха появили филми като „Ничия земя“ на Данис Танович или „Гърбавица“ на Ясмила Збанич. България още не беше член нито на НАТО, нито на Европейския съюз. В рамките на СФФ се излъчи панорама на югославското кино, която включваше дебюта на Радивое Андрич „Три палми за двама пънкари и едно маце“ (1998). Бях впечатлена от погледа на режисьора към героите на хиперинфлацията, която съсипваше обществата ни. Вместо кахърността, която беше обзела населението и родното ни кино, съседът ни предлагаше опитите за оцеляване на няколко приятели, пълни мухльовци с екзотични фантазии, с находчиви и винаги оптимистични планове за печелене на пари. Чувството за хумор на Андрич беше безбрежно – от многократната употреба на презервативите, през изпълнението и чупенето на китара под градинския маркуч до комичния банков обир. Веднага ме спечели умението на героите да се борят за достойнството си в очевидно враждебни и нелепи обстоятелства чрез силата на смеха и абсурда. А харесах режисьора заради топлото чувство към тях, смес от снизходителност и обич. През следващата година пристигна „Светкавици“ (2001), назован на шега „първият югославски комерсиален ъндърграунд филм“. Всички качества на дебюта се бяха разгърнали по най-естествен път – незлобливият хумор, алтернативната и някак одомашнена музика, героите льохмани. Комичните премеждия незабавно се нанизваха като огърлица, макар и само за една нощ, независимо дали приятелите танцуват, свалят мадамите, маскират се или се опитват да откраднат пари. Ние в България си въобразявахме, че сме свръхстрадалци, а комшиите, въпреки травмите от войната, се кефеха във и на филма!? Да ти заскърцат зъбите от завист.Струва ми се, че със „Светкавици“ българската публика откри какво най-много й допада в Радивое Андрич – той приема света по начин, по който много ни се иска да се отнасяме и ние – с непоклатима, но не повърхностна лекота, с разбиране, без да е задължително приемане на обратите на съдбата, с много премерена симпатия към неудачниците. Разгръщайки ветрило от човешки характери, режисьорската жизненост извира от всеки кадър, заразява с виталност и увлича в пъстрия хоровод на променливия свят. Бликащото балканско веселие е балсам насред недостига на житейска удовлетвореност.Дойде 2005-а и се появи „Когато порасна, ще стана Кенгуру“. Зрителският успех на филмите на Андрич растеше, растеше и ежедневното отчаяние на героите му, които се мотаеха, псуваха на поразия, напиваха се, гледаха футбол и не гледаха кино, пушеха трева, биеха се, рушаха и все повече затъваха във всекидневието, без да са усетили нито младостта, нито смисъла на живота. Приличаха на младежите от филмите на Фелини („Мамини синчета“) или Пазолини („Безделник“, „Мама Рома“), но с хумора на наркоманите от „Трейнспотинг“. Все ти се струва, че няма накъде повече да пропадат, а с някаква хем делнична, хем преекспонирана виталност те оцеляват– с мечти и планове за бъдещето, с любов и приятелство, със солидарност и тарикатлъци.За известно време Радивое Андрич изчезна от хоризонта и ето че през 2022-ра се появи като член на международното жури на СФФ, заедно с екранизацията си по романа на Ясминка Петрович „Как се научих да летя“, при това с българско копродуцентско и творческо съучастие. Лека изненада – детски филм? Но не просто детски, а от онези, които са със и за деца, но възрастните също се забавляват. Там край морето 12-годишната София хем ще си изживее детството с опитите да не изгори или да не я ухапе комар, хем ще порасне с първата целувка и селфитата, хем ще поумнее покрай двете си баби и подмолния разказ за травмите от миналото.„Светкавици отново“, който ще видим на СФФ’24, ме кара да очаквам същия коктейл от остроумие, нелепости, оптимизъм, жизненост и великодушие, които са запазената марка на Радивое Андрич.Петя АлександроваПет от филмите на Радивое Андрич, включително премиерният “Светкавици отново”, са програмирани на 23 и 24 март (събота и неделя), а в неделя каним всички почитатели на режисьора на “Кафе с автограф” във фестивалния център Кафе и галерия„Синтезис“ *„Фотосинтезис“ - начало 11:00 часа. ... още »
Кино “Люмиер” * 20:30 часаПърва среща с публиката ще има копродукцията на Сърбия, Молдова и България „Мегдан: Между водата и огъня“ на режисьора Тодор Чапкънов. Филмът разказва интригуващата история на бивш състезател по водна топка, който иска да спаси отбора си, славата му и да запази традициите на своята общност. Той е принуден да се гмурне в дълбините на балканския подземен свят и в хаоса от събития и съдбовни решения открива, че границата между победата и поражението е също толкова тънка, колкото и повърхността на водата. Сценарият е дело на Алекса Баласевич, който е и един от продуцентите на филма. В главната роля е Виктор Савич, а българското участие подсилват още оператора Иво Пейчев и монтажиста Бохос Топакбашиян.Не пропускайте световната премиера на филма на Тодор Чапкънов, представен от режисьора и творческия екип! ... още »
Георги Мухадзе: „Жените в семейството ми ме спасиха да не тръгна по лош път“Световната премиера на филма „Когато си на 17“, пълнометражeн дебют на младия режисьор Георги Мухадзе, беше част от конкурса „Тийн“ на София Филм Фест. За грузинската кинематография Георги Мухадзе казва, че се възхищава на големите майстори на грузинското кино като Отар Йоселиани и Нана Джорджадзе, но че за съжаление „те не са били учители“ на неговото поколение и не може да се говори за устойчива традиция, а по-скоро за гения на единици изключителни товрци. И че днес е почти невъзможно да се работи с Грузинския филмов център. Огромното руско преселение в Грузия (и на културната сцена включително) след избухването на войната в Украйна вижда двуяко, защото за половината от тези хора е ясно, че са антивоенно настроени и са избягали от режима на Путин, но за останалата половина... „ние всъщност не знаем кои са тези хора и защо са тук“. В тази нажежена ситуация той вече се е захванал със следващите си два проекта, които, всеки по своя си начин, са посветени на силата на жената в съвременното грузинско общество – тема, която индиректно, но твърдо се засяга и в „Когато си на 17“.Разкажете ни малко за себе си и творческите си търсения отпреди пълнометражния ви дебют.Преди този филм имам три късометражни филма и съм работил като съсценарист и консултант в други филми, най-добре познатият от които е „И тогава танцувахме“ – шведско-грузинска копородукция, която беше високо оценена на фестивала в Кан през 2019 г. и стана много популярна. Там историята също е един вид за порастване... Това ми даде много полезен опит в по-нататъшната ми работа, когато се захванах с моя собствен филм.Къде е сниман филмът? Хем знаем, че е Тбилиси, хем изглежда като малко градче. А панелните блокове ни връщат в нашето собствено (пост)социалистическо детство. Мястото на действието е едно предградие в Тбилиси – това е кварталът, в който отчасти израснах аз самият. Историята на този квартал през 90-те е много интересна – след разпада на Съветския съюз в Грузия започва гражданска война, която довежда страната до голяма катастрофа, като последиците са, че дълго време след това мафията управлява цялата страна. Конкретно в тези бедни квартали обаче е още по-зле. А властването на мафията в един беден квартал означава следното – мачизмът е на почит, бруталността, насилието... и има цяло едно поколение, отраснало с тази нагласа към света. Днес Тбилиси е доста по-мирен град и чак не мога да си представя, че по време на детството ми беше съвсем различно – че насилието шестваше и дори ставаха убийства в училищата. Но филмът не е за моето детство... Действието се развива в това предградие в наши дни, когато всичко е много по-спокойно. Но едновременно с това като че ли частично моделът на мислене от 90-те е останал. Така че реших да говоря и за моето детство, но през историята на едни съвременни тинейджъри.Усещането е много особено – сякаш героите живеят в няколко времена едновременно. Има го днешният ден, но има и една късна соц-атмосфера, едновременно с това се провиждат и по-старите пластове – неслучайно филмът започва със сватбен ритуал на йезидската общност.Toва наистна е една паралелна реалност. Защото предградието си изглежда така, както е било построено в края на 70-те – началото на 80-те. Проектът за построяването му е бил експериментален и новаторски за времето си – кварталът си има собсвен театър, собствено кино, собствена болница, собствено изкуствено езеро-море......собствена зоологическа градина...Не, зоологическата градина е в центъра на града – тук малко смесих нещата, за да ги засиля. Много странно място от урбанистична гледна точка – с добър замисъл дори. Но след разпадането на Съветския съюз се превръща в... да го кажем – място на контрасти.Има ли причина главният герой във филма да е част от йезидската общност?Мой добър приятел от детството също беше кюрд от йезидската общност и чак като пораснах, си дадох сметка в какъв особен свят съм растял – в съветско предградие, но в досег с толкова древна култура. Днес това ми изглежда абсурдно, но е и красиво. И кюрдите и йезидите при нас са много интересни – те живеят двойствен живот: от една страна със старите си традиции и култура, от друга – заедно с нас в ежедневието. И не смесват тези светове. Това съм го застъпил и в образа на главния герой. Той живее в два паралени свята.Като си говорим за стари култури – ние, от нашата си камбанария, гледаме с подобна почит и на грузинската.Да, и грузинската култура е стара, но да си представител на стара култура и да имаш до себе си представители на още по-стара, е... някак още по-интересно и очароващо. Преди малко говорихме за ритуалите – за началната сцена със сватбата. Сватбеният ритуал е много важен и в йезидската, и в грузинската култура – най-важният ден в живота ти. И растейки в това предградие съм свикнал на постоянния шум и глъчка от сватби. А сцената с погребението... също е ключова, защото предава идеята – не с метафора и символ (не бих искал да използвам тези думи)... но с частички от моя собствен опит – ето, бил съм многократно на такива сватби и погребения, имам приятел от детството, който е йезид...Знаци. Оставяте знаци от собствения си опит, както и героят ви оставяше знаци във филма.Да, „знаци“ може би е по-правилната дума... Погребението във филма е на бабата на героя. Бабата е много централна фигура в йезидската култура, която е култура на матриархата. Ето, във филма героят е без баща и ролята на главата на семейството, на авторитета, е тази на бабата. И с нейната смърт той сякаш осиротява. Другата възрастна жена пък го споасява от полицията... Много е на почит фигурата на бабата – също и за нас, грузинците. Ако погледнем нещата от по-универсална гледна точка, връщайки се на героя, можем ли да кажем, че всеки на тази възраст е малко или повече аутсайдер?Да, в известна степен. Но въпреки че дадох на филма си името „Когато си на 17“, все повече разсъждавам дали това е важно – защото грешни решения можеш да вземеш и в по-„зряла“ възраст. Неговото съзнание е отровено от токсичния мачизъм на обществото в което живее – той иска да е мъж, да е силен, да е победител. И когато приятелят му го тласка да извърши каквото извършва, той го прави, без да мисли за последиците. А може просто да каже „не“. Като в „Процесът“ на Кафка – какво би станало, ако героят просто беше отказал да отиде в съда. Нищо, най-вероятно. Аз също можех да тръгна по лош път, живеейки в тази атмосфера на насилие и мачизъм, и съм много благодарен на жените в семейството ми – на майка ми, леля ми и баба ми, които всъщност ме спасиха от това да се превърна в продукт на тая брутална среда. Защото грузинските мъже обичат да си показват бабаитлъка – излизат наперени навън и стават или престъпници, или алкохолици, или наркозависими... докато през това жените ходят на работа и отглеждат децата. ... още »
Саболч Хайду: „Уча се от собствените си филми“Председателят на Международното жури Саболч Хайду и продуцентът Джим Старк поканиха публиката на София Филм Фест на кафе с автограф. Двамата са в България с новия филм на Хайду „Денят на Калман“. Разкажете ни за „Денят на Калман“. Това е втора част от една трилогия, която разказва за разпадането на връзките в две семейни двойки от средата на второто десетилетие на ХХI век, но всъщност филмът е вид метафора за дезинтеграцията на самото общество. Само политиката ли е причина за това разпадане? Живеем във все по-технологичен свят, в който формите за управление стават все е по-примитивни. Каква е причината според вас за състоянието на обществото, вкоето се намираме?Още откакто написах първата част на трилогията, винаги сме се опитвали да открием фокуса – за какво всъщност става дума. Създадох си навика, когато започна да работя по някой филм с приятелите ми и с актьорите, първо да разговаряме за събитията по света от последната седмица, или последния месец, или на този ден. Първо всеки споделя какво е прочел в интернет напоследък, какви са темите и проблемите, които го занимават. Тук например сега се случва нещо с правителството ви, нали така? Това са абстрактни теми и ние всички имаме мнения по тях, но нямаме личен опит, мненията ни са от от интернет, от информацията, която журналистите или политиците са ни пуснали. И нищо не знаем. Например помня, че преди няколко години, когато в Унгария имаше силна пропаганда срещу миграцията и всички говореха само за миграция, в Будапеща, макар да нямаше никакви бежанци, моите студенти във филмовата академия ми изпратиха сценариите си и 90% от тях бяха за мигранти. Аз ги попитах: „Имате ли някакъв опит или просто мислите, че ако напишете вашето мнение и се опитате да си представите една история за мигранти от вашето си въображение или от това, което знаете от филмите и клишетата, които са ви набити в главата, ще ви се получи?“... По това време се чудех какво мога да покажа аз примерно за мигрантите. И имах само една много силна картина в главата. Прибрахме се от Сърбия и на границата имаше един дълга опашка. Седяхме с жена ми и децата в колата, карахме се за някакви глупости, слънцето залязваше и видях един човек, който дойде през полето, пресече опашката и продължи към мигрантския лагер с две пликчета в ръце. И си помислих, че може би е бил да пазарува и сега носи храна на семейството си. И това е всичко, което мога да покажа. Ако искам да покажа повече, трябва да отида там, да прекарам време с тези хора и да събера техните мотиви и чувства. Тогава мога да покажа повече, но от Будапеща няма смисъл.Другата посока на разговорите с моите приятели беше „Какво се случи с вас днес? С жена ви, с децата?“ и там излизаха много интересни детайли, на които сме станали свидетели и с които можем да пишем диалози, да видим героите си и да видим локациите. Можем да пресъздадем всичко, защото то е много ясно в съзнанието ми. Когато започнах да пиша тази трилогия, реших да се обърна към скучния ежедневен живот на средната класа. И ако видите този филм, ще се почувствате като че ли той днес се е случил, в него има всичко, което така или иначе е наоколо. Няма голяма тема. Но зад тези толкова прости сцени стои най-важният въпрос - какво всъщност представлява животът и какво означава дом. Когато за пръв път гледах филма заедно с публиката преди няколко месеца, започнах да го разбирам малко по-добре. Учиш се и от собствените си филми и пиеси. Показват ти какво правиш, къде си. Позволяват ти да създадеш повече от самия себе си. Всъщност това е големият шанс, който изкуството ти дава. Да поговорим за ролята на алкохола във вашия филм. Бутилката палинка е шестият главен герой във филма и по някакъв магичен начин тя остава през цялото време полупълна, никога не се изпразва. Алкохолът като че ли прави героите ви по-смели и по-откровени. Има ли алкохолът социална функция в съвременна Унгария?Може би пием много палинка и после говорим до безкрай, но стига да не я смесваме с друга лкохол, няма проблем. Но палинката е просто технологията, с която създавам динамика и ритъм във филма си. Обикновено когато пиша сценарий, междувременно свиря на пианото, защото музикалните структури са ми много полезни в писането на сценарии. Когато започнах да пиша този сценарий, свирех фугите на Бах. Обикновено фугата има четири теми. И в моя филм има четирима герои с четири теми. Откраднах тази идея от Бах. Например сцената, в която всички говореха едновременно, това е типична структура на Бах. А палинката е просто паузата между темите. Освен, че задава ритъма, е и нещо много типично и естествено за Унгария.Имате ли драматургически и театрални вдъхновения? Във филма виждаме класически формат с две двойки като при Олби, Реза, или изобретателя на този модел, Чехов. Никога не говорим за автори, когато работим. Никога не говорим за филми, за театър. Говорим само за героите и за живота. Например, преди да се превърне във филм, „Денят на Калман“ беше поставен на сцена и изигран 180 пъти пред публика. Имахме собствена лаборатория с публиката. Пишем нещо, основано на нашите преживявания или истории и историята на хората около нас, и го показваме на публиката. И от реакцията ѝ развиваме историята, но диалогът никога не се променя. Сценарият съм го писал преди няколко години и не сме променили нищо оттогава. Но акцентите и тона развихме под влияние от публиката с повечето детайли и повече дълбочина. И, разбира се, много хора ми казват, че това прилича на Ибсен или Бергман... Бергман всъщност не го харесвам изобщо. Или на Джон Касаветис, той по ми харесва. Но нашите филми са нещо съвсем различно. С нашите си обстоятелства. Ние сме автономни герои със собствена гледна точка. Никого не искаме да имитираме, защото какъв смисъл има да имитираме някого. Би ми било приятно, разбира се, публиката да хареса нашия филм, но не това е основната цел.Вие самият, а и много хора от екипа ви, сте от Дебрецен. Ние знаем за този град, че е центърът на калвинизма в Унгария. И знаем, че става дума не само за религиозно, но и за културно влияние. Смятате ли, че тази атмосфера влияе на филмите ви? Продукт ли сте на тази култура?Да, произходът ми ме е формирал. И то не само културно, но и естетически. Ако влезете в катедралата в града, ще видите, че там няма нито фрески, нито икони, не само това – и цветове няма. Всичко е черно-бяло вътре. Сега гледам на специфичната култура на Дебрецен от дистанция – напуснал съм града отдавна. Но си служим с тамошния типичен манталитет. Дебрецен е много тих град, впрочем, след шест вечерта няма никакви хора на улицата, въпреки че е вторият по големина град в Унгария. Нямам идея къде изчезват всички. Но имам този детски спомен – как съм вървя по улицата и си представям собствени вселени. И може би затова много известни хора произлизат от този град – вероятно се е налагало да си седят в къщи и да си измислят собствени вселени, защото навън не е имало нищо за правене – само едно безкрайно равно поле… ... още »
Професионалният форум София Мийтингс предлага възможности за кинотворците да представят свои проекти пред международната филмова индустрия и да направят връзка с потенциални партньори, които да съдействат за финансиране и международно популяризиране на бъдещите филми. Нашата мисия е да представяме талантливи млади и вече завоювали признание режисьори, сценаристи и продуценти пред ключови фигури в индустрията – инвеститори, продуценти, разпространители, телевизионни компании, програматори, представители на фестивали и VoD платформи.София Мийтингс е инициатива на Арт Фест, която се осъществява сподкрепата на програма „Творческа Европа“ – МЕДИА на Европейския съюз, Министерствона културата, ИА Национален филмов център и Столична община. Копродукционният пазар е съдействал за откриването на много таланти в света на киното, осигурил е сцена за стартирането на десетки проекти на режисьори, като има за цел да подпомогне финансирането на техните дебютни, втори или трети пълнометражни филми, представяйки техния талант пред филмовата индустрия. От София Мийтингс са стартирали проекти на млади режисьори, които се утвърдиха като значими имена в световното кино, като Кристи Пую, Кристиан Мунджиу, Корнел Мундруцо, Ясмила Збанич, Алваро Брехнер, Алексей Попогребски, Лили Хорват, Леван Когуашвили, Душан Милич, Сърдан Голубович, Алексей Герман младши, Калин Петер Нетцер, Раду Жуде, Тудор Джурджу, Борис Хлебников, Иля Хржановски, Огньен Свиличич, Агнешка Смочинска, Вера Глаголева, Толга Карачелик, Валентин Васянович, Стефан Арсениевич, Адриан Ситару, Ян Цвиткович, Том Шовал, Олег Сенцов, Бабак Джалали, Никос Лабут, Рейнер Сарне, Андреа Палаоро, Георги Овашвили, Вацлав Кадринка, Хафстейн Гунар Сигурдсон, Соня Лиза Кантерман, Алексей Федорченко, Марина Разбежкина, Натали Бианкери, Антоанета Аламат Кусянович и много други, включително Ласло Немеш, носителят на Оскар за чуждоезичен филм за „Синът на Саул“.Сред българските режисьори, представили проекти на София Мийтингс през годините, са Стефан Командарев, Камен Калев, Иглика Трифонова, Светла Цоцоркова, Надежда Косева, Драгомир Шолев, Константин Божанов, Ивайло Христов, Милко Лазаров, Андрей Паунов, Ралица Петрова, Илиян Метев, Костадин Бонев, Петър Вълчанов, Кристина Грозева, Мина Милева, Весела Казакова и други.Над 400 ключови професионалисти за филмовата индустрия се включват ежегодно в София Мийтингс. Това са продуценти, режисьори, сценаристи, международни и национални дистрибутори, разпространители, представители на филмови пазари, фондове, телевизии, трейнинг-специалисти, програматори на киносалони и международни филмови фестивали. София Мийтингс е копродукционен пазар, който включва два основни модула: представяне на филмови проекти и прожектиране на нови филми в незавършен вид. Филмовите проекти са селектирани в пет секции:Проекти за втори филмиПроекти плюс/минус единПроекти в банкаПроекти за телевизионнисериалиVR проектиПроетките се представят от режисьор, продуцент или сценарист, след което се организират индивидуални срещи с поканените експерти.Филмите се представят в процес на развитие (Works in Progress).Паралелно с основната програма се организират събития, предназначени за представителите на индустрията – презентации, разговори, лекции, уъркшопи, майсторски класове, дискусии и трейнинг-програми в непринудена и приятелска атмосфера. Отправяме покана към ключови експерти в аудио-визуалните среди, фокусираме се върху устойчивост и алтернативни пътища за разпространение и финансиране на филми. София Мийтингс продължава да представя актуалните акценти в развитието на новите медии (XR/VR/трансмедия, VR), в рамките на проекта уъркшопи имат паневропейските организации EUROPA DISTRIBUTION и EUROPA CINEMAS. От няколко години част от СМ е инициативата EASTERN LIGHTS, насочена към млади актьори от Източна Европа. Физическии онлайн достигаме до сериозен брой професионалисти във филмовата индустрия, част от които пристигат в София, а други присъстват виртуално чрез VOD партньора ни FESTIVAL SCOPE. Специална селекция от филми в процес на развитие ще бъде представена ексклузивно онлайн за професионалисти: разпространители, сейлс компании и представители на международни фестивали.Наши основни партньори са Cinelab, Producers Network, Cannes Marché du Film, Chaos, UNIQA, EAVE, ACE, Midpoint, Coprocity, Film Independent, Crossroads Co-production Forum, Yapimlab, MFI, Story Tricks, Cineuropa, Europa Distribution, Europa Cinemas и много други. ... още »
